Наполеон

— Sacrebleu6 — мърмори императорът, — как се казваше тоя човек!

Мадмоазел Клер се поразмърда, но продължи съчувствено да мълчи.

Все едно, мисли си императорът, както и да се казва, все едно; но сведенията му обикновено са отлични. Полезен човек, тоя… тоя maledétto7! Глупаво, как не мога да се сетя за това име! Та аз имам много добра памет за имена, учудва се императорът. Колко хиляди имена нося в главата си — само колко войници познавам по име! Обзалагам се, че и днес още помня имената на всичките си съученици от кадетското училище и имената на другарите си от детинство. Чакай да видим кои бяха: Тонио, по прякор Вилиа, Франчо или с други думи, Ричинтело, Тонио Цуфоло, Марио Барбабиетола, Лука, когото наричахме Пето (императорът се усмихна), Андреа, по прякор Пуцо или Тироне — всички ги помня по име, казва си императорът, — а пък тоя сега, как не мога да се сетя за тоя…, tonnerre!8

— Мадам — каза замислено императорът, — и вие ли имате такава особена памет? Човек помни имената на другарите си от детинство, а не може да се сети за името на един човек, с когото е говорил само преди един месец.

— Абсолютно, сър — каза мадмоазел Клер. — Това е така странно, нали? — Мадмоазел Клер се опита да си припомни някое име от детинството си, но никое не й идваше на ум; спомни си само за първия си любовник. Беше някой си Анри. Да, Анри беше.

— Интересно — мърмореше императорът, като гледаше втренчено в пламтящата камина. — Всички си ги представям. Гамба, Цуфоло, Бриконе, Барбабиетола, малкия Пуцо, Вилиа, Матачо, Мацасете, Бекачо Чондолоне, Панчуто. Бяхме около дванайсет нехранимайковци, мадам. Мене ме наричаха Полио ил Капитано.

— Великолепно — извика мадмоазел Клер. — И вие, сър, значи бяхте капитанът им?

— Разбира се — говореше императорът замислен, — Според случая бях капитан или на апашите, или на стражарите. Аз ги предвождах, разбирате ли? Един път дори наредих да обесят Матачо заради неподчинение. Така и щеше да си иде без време, добре че старият пазач Цопо го отряза в последния момент. Тогава, мадам, се управляваше малко по-иначе. Един капитано, например, беше суверенен господар на своите хора. Имаше една неприятелска банда от момчета, предвождаше я някой си Цани. По-късно той наистина стана главатар на бандити в Корсика. Преди три години наредих да го застрелят. …

— Личи си — въздъхна мадмоазел Клер, — че Ваше величество е роден пълководец.

Императорът поклати глава.

— Мислите ли? Тогава като капитано аз чувствувах собствената си мощ несравнимо по-силно. Да управлявате и да заповядвате, мадам, не е все едно. Да заповядваш безогледно и без колебание — и да не държиш сметка за възможните последици — мадам, тъкмо тук се криеше суверенното в цялата работа, защото това беше само игра, защото знаех, че това е само игра.

Мадмоазел Клер разбра, че по този въпрос тя няма какво да каже; нека това й бъде приписано в плюс.

— А и сега, и сега — продължаваше императорът да говори, повече или по-малко на себе си. — Често ни в клин, ни в ръкав ми хрумва: Полио, та нали това е само игра! Казват ти сър, казват ти Ваше величество, защото всички ние играем такава игра. Войниците, застанали мирно, министрите и пълномощните министри се кланят чак до земята — всичко е само игра. И при това никой няма да сръга с лакът другаря си, никой няма да прихне да се смее… Като деца, ние си играехме по същия сериозен начин. Такива са правилата на играта, мадам: да се преструваш, като че ли всичко е наистина.