Демодиран текст
- Автор: Бегбедер Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимир Петров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Демодиран текст». Краткое содержание книги:
Фредерик Бегбеде
Демодиран текст
Ню Йорк at last. Крайно време беше да захвърли елементарната мудност на европейските нощи с техния леснодостъпен разкош. Да действува, без да му мисли много, да извърши тъй нужната безнаказана постъпка, задължителната приумица, която да намери основание в собствената си съвършена ненужност. Мамка му, импровизацията е голямо наслаждение! Досущ като живота, вечерта завършва добре само ако е започнала зле.
Да заминеш — ето една дума, която твърде рядко бива осъществена на дело. Думите не бива да се мечтаят, а да се живеят. През мазното стъкло на таксито Брийан съзерцава истеричните небостъргачи на световната столица. Беше му хрумнало да напусне Париж, докато разсеяно беседваше с Марта, дребна и бузеста, но в замяна на това много богата американка. Тя се бе приближила до него на ръба на бездната, докато стояха на терасата на неговия апартамент с изглед към града, и бе започнала да му разказва в безкраен монолог за своя застоял живот. Пред перспективата да припадне от досада, Брийан бе предпочел да избяга, да напусне града по средата на едно изречение и да се напие в самолета.
Тази история започва в пет и половина сутринта, ала във въпросния момент героят едва ли би бил способен да види стрелките на часовника си. Горд от плачевното състояние, в което е изпаднал, Брийан пълзи прав. Посред тресавището на някакъв синкавозелен бар на авеню В той се оказва единственият тип със смокинг в разгара на август. Шалът му не се набива вече чак толкова на очи, тъй като и той е доста смачкан от безсънната нощ. На Брийан му става приятно при мисълта, че носи същите дрехи, както осем часа преди това от другата страна на Атлантика.
Пълната луна се е набола върху осветената стрела на Крайслер билдинг. Брийан няма вече цигарени хартийки и е обречен да мачка между пръстите си безсилната трева. Боклукчийските кофи преливат върху тротоара, а босият негър, който спи върху топлата решетка на метрото, прилага политиката на протегнатата ръка. Тази сутрин Брийан няма да повръща. Ще си остане в съзнание, достатъчно е да не смесва питиетата. В крайна сметка има много други начини човек да се бори с действителността, освен да изпада всяка нощ в кома… В смисъл по-опасни начини. Целта при това си остава все същата: състояние на забрава, времето спира, бъдещето отстъпва място на едно вечно настояще. Престава да ти пука за понятия като място и време — съмна ли се вече? Какви са тези хора? Къде е джинът? Защо точно този диск? Всичко става смътно и човек може да върви със стъклен поглед и походка на сомнамбул сред тълпите, да броди по улици без изход, населени с хлебарки и клошари, и да заспива усмихнат с глава в канавката или пък върху тялото на жена, в което не може да проникне.
Във всеки случай за Брийан изискаността от края на века не е нещо, което може да се изчисли. При него дендизмът, също както парите и пороците, си е вроден — негово второ аз. Днес е измъчван от терзания художник или пък забогатял от технологии кибер-пънкар. Но утре… Дали отново ще се превърне в преситено татково синче, на каквато мисъл навежда неговата слабост към шапките, към обеците и към марксистките революции?
При това нищо не му струва да заспи. Само че Брийан е глътнал някакво хапче, което гони съня. Тръгна си, без дори да удари един език на хубавичката сервитьорка. Под него мокрият тротоар блести като някаква бездна, от която никнат безброй падащи звезди. Колебае се, преди да не се хвърли под грамадния жълт камион. Не го прави, само защото предпочита да бъде смазан вътрешно. От небето се леят мъгливи струи (китайската светлина е хлъзгава и неясна, а прозорците на обществените перални бълват жълтеникав дим). Приисква му се да повърви пеша, така че не се налага да приглажда косите си назад: горещата вода сама ще направи това. Ако от нея гримът се разтече, толкова по-добре, защото за да бъдеш истински фантом, не е достатъчно да имаш бледо лице.
Една-единствена мисъл притеснява Брийан, докато небето просветлява между ръждивите пожарни стълби: дали да слезе преди закуска. Открай време животът му е бил поредица от колебания. Така мина и вечерта: дали да се засмее насила, дали да си представи, че в ресторант „Валтазар“ цари международна светска суета, дали да се овъргаля в опасната тиня на клуб „Хелфайър“, дали да си смръкне в кенефите на „Спай“ или да изчука отзад мнимата херцогиня върху задната седалка на своя силвър шедоу, подлагайки се по този начин на риска да получи някое отвратително схващане? В действителност Брийан е в плен на съвсем обикновена жажда за приключения, която се сблъсква с една прекалено рационална епоха. Би ли могъл да мисли като Бодлер, използвайки думите на Буковски? Свит върху пода на някакъв таван в, Ийст Вилидж, той съзерцава браздите на древна грамофонна плоча, сипейки всякакви мръсотии по адрес на компакт-дисковете.