Дивото куче Казан

Изведнъж Казан леко наостри уши. Чу стъпки, а после тихи гласове. Единият беше гласът на господаря му. Но другият породи лек трепет у него. Някога, много отдавна, сигурно като малко кученце, сякаш като насън, беше чувал един смях, напомнящ смеха на това момиче — смях, изпълнен с опияняващо щастие, с трепета на прекрасната любов и с една нежност, която накара Казан да повдигне глава, когато влязоха. Погледна право в тях, почервенелите му очи блестяха. Веднага разбра, че тя трябва да е скъпа за неговия господар, защото той я беше обгърнал с ръка. На блясъка на светлината видя, че косата й е много светла. Лицето й имаше червения цвят на северната горска лоза, а искрящите й очи — цвета на горската теменуга. Изведнъж тя го забеляза и със слаб вик се хвърли към него!

— Спри! — извика мъжът. — Той е опасен! Казан…

Тя беше клекнала до него — мила, пухкава и красива, с удивително блестящи очи и ръце, готови да го докоснат. Да се свие ли? Да я ухапе ли? Беше ли тя едно от тези неща на стената, беше ли негов враг? Да се хвърли ли на бялата й шия? Видя мъжа да тича напред, блед като мъртвец. После ръката й докосна главата му и това докосване предизвика един трепет, който раздвижи всеки нерв от тялото му. С две ръце тя обгърна главата му. Лицето й беше съвсем близо и той я чу да казва, почти хълцайки:

— Значи ти си Казан, милият скъп Казан, моят Казан, смелото ми куче. Ти ми го върна у дома, след като всички други умряха. Моят Казан, моят герой!

И тогава, чудо на чудесата, тя притисна лицето си в него и той почувства нейното сладостно, топло докосване.

Казан не мърдаше. Едва дишаше. Мина много време, преди девойката да повдигне лице от него. И когато се отдръпна, в сините й очи имаше сълзи, а мъжът стоеше над тях с вкопчани една в друга ръце и стиснати зъби.

— Не знам някога да е допуснал да го докосне някой с голи ръце — каза той с твърд, учуден глас. — Отдръпни се внимателно, Изабела. За бога, погледни!

Казан нежно скимтеше, отправил кръвясалите си очи към лицето на момичето. Искаше да почувства още веднъж ръката й, да докосне лицето й. Щяха ли да го бият с тояга, ако посмееше? Сега нямаше намерение да причинява никому зло. Беше готов да убива за нея. Започна да се придвижва малко по малко, без да отмества поглед. Чу мъжът да казва: „За бога, погледни!“ И потрепера. Не последва удар да го върне на мястото му. Студената му муцуна докосна ефирната й рокля, а тя го гледаше неподвижно и влажните й очи блестяха като звезди.

— Погледни! — прошепна тя. — Погледни!

Още половин инч2, още един инч, два инча, и голямото му сиво тяло се премести към нея. Сега муцуната му се повдигна бавно над крака към скута й и най-сетне докосна малката топла ръка, която лежеше там. Все още гледаше лицето й. Видя странно пулсиране по голата й бяла шия, а после устните й потрепераха, като гледаше мъжа с очарователен поглед. Той също коленичи до тях, прегърна отново момичето и потупа кучето по главата. Не му хареса докосването на мъжа. Нямаше му доверие, тъй като природата го беше научила да не вярва на мъжките ръце, но разреши, понеже видя, че в известен смисъл това доставяше удоволствие на момичето.