Пленителни, живописни, сладкодумни, омайни и неспокойни…
- Автор: Найденов Любомир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пленителни, живописни, сладкодумни, омайни и неспокойни…». Краткое содержание книги:
Любомир Найденов
Пленителни, живописни, сладкодумни, омайни и неспокойни…
Европейският романтизъм отприщи истинска литературна лавина и направи революция във фантастичната литература, чието богатство, дори днес, ние едва ли сме успели достатъчно да оценим, както и да проникнем във всичките й пластове и етапи. С появата на тази литература на въображението идеята за човека и онова, което го заобикаля, е обновена. Фантастичното в литературата е една нова и оригинална форма, един нов начин, който приема удивителното тогава, когато въображението, вместо да превърне в мит една логическа мисъл, ни дарява с привиденията от нашите сънища, разкрива ни многобройните лица на неизвестното, на илюзиите, на страха, на които ние сме подвластни. Всички френски писатели от миналия и този век, познати и непознати, са захранвали с него произведенията си… Нека не забравяме все пак, че първият лауреат на известната престижна награда „Гонкур“ от 1903 година е Джон-Антоан Но за романа му „Вражеска сила“, който е… фантастика! Днес трудно бихме си представили подобна съдба да застигне такова произведение, въпреки че преди няколко години романът „Свинщини“ на Мари Дарийосек възбуди спорове в литературните среди що за жанр е това…
Кребийон, Сирано дьо Бержерак, Франсоа Вийон, Сиприен Берар, а по-късно и техните последователи Виктор Юго, Александър Дюма, Барби д’Орвили, Шарл Бодлер, Жорж Санд, Шарл Нодие, Петрюс Борел, Теофил Готие, Проспер Мериме, Пол Февал, Мопасан, Балзак… всички те в по-голяма или по-малка степен са били привличани от фантастичното, нека го наречем условно — от литературата на въображението. Колкото до демонологията и вампиризма — те неминуемо присъстват в техните ранни и за съжаление не така известни произведения… Което за сетен път ни доказва, че фантастичната литература е литература, която е процъфтявала и устояла във всички епохи, а днес тя отговаря на вкуса на новото време.
Съвременният човек винаги се движи в границите на един свят, вмъкнат между реално и въображаемо. И ако този реален свят не му позволява да премине същите тези граници, да излезе отвъд, то литературата на въображаемото го прави съпричастен на свръхестественото, на фантастичното. Така той успява да вкуси от сладостните забранени плодове, да се наслади на една фикция, която материализира в неговото въображение образи от някакво друго, непознато измерение.
Към 1830 година френските романтици са привлечени от свръхестественото, а за някои то е дори сатанинско, начало. Всички те пишат своите „ужасяващи“, „вампирски“ истории, използвайки похватите на така разпространения тогава жанр. В „Цветя на злото“ Бодлер възпява „Метаморфозите на вампира“; сънят предлага на Жерар дьо Нервал („Орелия“) възможността да се пренесе в един втори живот; няма граници между съня и реалията, между живота и смъртта — „Вера“ на Вилие дьо Лил-Адам; читателят ще присъства на трансформациите на хора в животни — „Локиш“ на Проспер Мериме и „Водачът на глутницата“ на Александър Дюма… По-късно Ги дьо Мопасан, Жул Верн, Борис Виан ще доразвият темата за ликантропията, но каквото и да е, ако ежедневието ни е лишено от великолепието и магията на отдавна отминалите времена, то творецът на въображаемото възкресява за нас невероятния свят на митове и легенди, обновява го и ни подмладява…
Верни последователи на тази традиция са ЕРКМАН-ШАТРИАН — псевдоним на двама романисти и драматурзи, обединили се в литературен тандем, може би единствен в света по своята оригиналност…
Емил Еркман (1822–1899), роден във Фрайбург, и Александър Шатриан (1826–1890), роден в Грансолда, малко предградие на Фалсбург, се срещат по време на следването си в колежа във Фрайбург. Литературното им сътрудничество започва през 1847 година. Общият план на романите бива замислян съвместно, след което Еркман, който дава идеите, се оттегля в провинцията и пише сам. „Всичките ни романи са плод на лични спомени и разкази, чути от нашите бащи, баби и дядовци, от роднини, приятели и познати! Може би съвсем малко съм идеализирал чутото и видяното, но нищичко не съм си измислял!…“ Признание, което едва ли често ще чуем от автор, разказващ за себе си… Тези признания обаче от друга страна ни позволяват да се насладим на многообразието и богатството от спомени и впечатления на Емил Еркман, при това дотолкова, щото на седемдесет години писателят твърдял, че имал на разположение в главата си поне още двеста готови идеи за нови романи…
Когато романът е окончателно завършен от Еркман, Шатриан получава ръкописа в Париж, коригира го, прави необходимите редакции, ако такива се налагат, понякога го довършва, след което се заема с публикуването му и започва ходенето по мъките из редакции и издателства…