I. Ходът на пешката
1
…и самотен. В старата къща беше топло, с онази особена уютна топлота, която придобиват дървените сгради в лошо време. Из въздуха плуваше мирис на прах — не задушаващ, а едва доловим, носещ със себе си спомена за отдавна отминали мигове на също такова спокойствие. Дъждът се стичаше по стъклата, сребърно проблясваше на фона на нощния мрак и барабанеше горе, по покрива, сякаш акомпанираше на воя на вятъра сред редките дървета навън. От време на време единични светкавици озаряваха хоризонта, но това беше толкова далече, че грохотът на гръмотевиците напълно се изгубваше по пътя дотук.
Мекото, монотонно трополене на дъждовните капки се сливаше с тихия пукот на отслабващия огън в камината. Отделни сипкавочервени пламъчета подскачаха нагоре и хвърляха отблясъци по дървените стени на стаята, сетне сенките отново се връщаха по местата си.
В такива вечери усамотението се усещаше особено отчетливо. То беше тук, в полумрака, поклащаше се лениво като старо вино в потъмняла чаша и сякаш беше достатъчно да разтвориш устни, за да отпиеш от него. Никой нямаше да почука на вратата, никой нямаше да притисне лице към прозореца, за да наруши спокойствието. Единственият човек на този свят беше тук, в стаята и се наслаждаваше на разтегнатия, безвременен миг.
От кухнята долиташе острият, горчиво-сладък мирис на треви и това беше ново удоволствие — да седи, отпуснат в креслото, и да предвкусва първата чаша чай за тази вечер, да усеща предварително върху устните си нащърбения край на порцелана, опарвапето на горещата течност, дълбоката, изгаряща глътка… Вратата се отвори и веднага ароматът на чай се втурна в стаята, изпълни всички ъгълчета, обви креслото и седящия в него огромен мъж.
— Дебора… — ласкаво промърмори мъжът.
Беше притворил очи и чувствуваше само аромата на чая, който ставаше все по-силен, горещ и влажен. Дъските на пода скърцаха. Това не беше Дебора. Нейните стъпки не се чуваха никога.
Някой се отпусна върху коленете му с жилаво, гъвкаво тяло. Меки лапи притиснаха ръката му, отпуснаха за миг остри нокти и отново ги прибраха в кадифените възглавнички.
Грем Троол отвори очи и погледна надолу. В полумрака тялото на пантерата върху коленете му изглеждаше неясна черна сянка и само зелените й очи фосфоресциращо святкаха като търкалящи се изумруди. Дъските на пода продължаваха да скърцат под колелата на дребния кухненски робот, който се приближаваше с поднос в металическите си ръце.
Като се освободи малко от тежестта на Дебора, Грем пое чашата. За миг я задържа пред лицето си, вдъхна с наслаждение, после шумно отпи първата глътка — беше сам и нямаше от кого да се смущава. Блестящите очи на пантерата проследиха жеста му и гърлено мъркаме възвести, че Дебора е напълно щастлива, след като с помощта на робота бе доставила на приятеля си едно малко удоволствие. Здравите нокти се свиваха и разпущаха върху бедрото на Грем внимателно, със сдържана сила.
Ако наистина има щастливи мигове, то тази вечер ги имаше. Без сам да знае защо, Грем чувствуваше, че покоят е твърде ценен за него. Твърде ценен… и твърде рядък. Не трябваше да изпуска нито една от тези тихи секунди, тук, далече от хората и от напрежението на мисиите…
