Зад широкия овален прозорец отминаващата буря все още превиваше дърветата. Отвъд черните разлюлени корони нощното небе изглеждаше сивкаво, но от време на време избухващите светкавици превръщаха тази картина в негатив — небето ставаше черно, а дърветата за миг изплуваха от мрака, окъпани в призрачен светлозелен цвят. През дебелото стъкло не проникваше нито звук и от това в топлата стая ставаше още по-уютно.
Велин се протегна под завивката и с наслаждение зарови глава във възглавницата. Обикновено работата му тук нямаше с какво да го измори, но днешният ден беше тежък. Краят на месеца… Профилактични прегледи в четирите бази, попълване на архаичните здравни картони, досадният, но неизбежен рапорт до Земята… И накрая — вече традиционният разговор с акад. Бронски. В началото Велин се смущаваше като студент първокурсник, когато тръгваше, мънкайки, да разказва на медицинското светило последните новини. Постепенно свикна с това и беседите се превърнаха в познат, здраво отъпкан коловоз, където всяка реплика е предвидена. Академикът подхвърляше две — три шеги на професионална тема, Велин отговаряше с някоя забавна случка от практиката си през изминалия месец и накрая стигаха до главното — шоковете. Но какво можеше да се каже за шоковете? Бронски отдавна знаеше всичко…
Вратата към детската стая тихо се открехна и две крачета изтопуркаха по пода.
— Жени! — строго каза Велин, като се мъчеше да удържи усмивката си.
— Да, татко — приглушено отговори момиченцето, докато се промъкваше под завивките му. После късо подстриганата руса главичка изникна край възглавницата и без да чака нови забележки, умолително произнесе: — Моля ти се, ако ти хареса, нека да спя при теб.
„Дяволче!“ — весело помисли Велин, но гласът му си остана строг.
— Мама ще се кара.
— Няма, татко. Мама сега е на дежурство.
— Добре, добре.
Доволна от беседата, жени се настани удобно под мишницата му и потърка носле в наболата му брада.
— Татко — брадатко. Бодлив си като таралеж… Ще ми разкажеш ли приказка?
— Каква приказка?
— За таласъма — каза детето с шепнещо — страшен глас.
Силвия не одобряваше тези приказки. Тя смяташе, че могат да развият у детето болезнено въображение. Но сега бяха сами и нямаше кой да им се кара. Велин притисна под мишницата си малкото топло телце и бавно започна да разказва. Приказката беше стара, разправяна много и много пъти. Думите се изливаха от устата му механично, без да ги усеща.
— И тогава… таласъмът ги настигнал… и ги сграбчил… сестра Санчес, която поставила грешна диагноза…
Жени веднага надигна глава.
— Защо сестра Санчес е поставила грешна диагноза?
— Защото е влю… — започна Велин и се събуди. Беше заспал по средата на приказката. — Спи сега. Утре ще ти разкажа останалото.
Жени послушно се притисна към него и веднага заспа. Велин отново се усмихна в тъмнината. Само това оставаше — да разкрие пред дяволчето сърдечните тайни на сестра Санчес. И без това Жени използваше привилегията си на единствено дете в базата, за да обикаля навсякъде и да разговаря с всички за каквото й хрумне. Нещастният ван Некен, началникът на базата, бе станал за смях, откакто тя му зададе невинния въпрос кога смята да роди с този голям корем…
Не усети кога заспа.
Събуди го тихото бръмчене на радиогривната. Още в полусън той скочи от леглото и започна да нахлузва панталона. Повикването можеше да означава само едно — спешен случай. Велин беше готов да се обзаложи, че знае точно какъв е случаят. Тичайки към вратата, грабна от облегалката на креслото бялата престилка и в движение вмъкна ръце в ръкавите. Коридорът беше пуст, сенчест под мътните лъчи на дежурното осветление. Велин пробяга до ъгъла, зави и блъсна врата на медицинския пункт.
Всичко беше така, както очакваше. Някой лежеше на тясната кушетка и дишаше тежко, с хълцане. Сестра Санчес се бе навела над пациента — Велин виждаше само дългите му крака в крачолите на работния комбинезон и тежките обувки с полепнали буци кал. Сетне сестрата се надигна и откри лицето на човека. Бъртън, пилотът на флайъра.
Само това липсваше, помисли си Велин. Бъртън беше отдавнашната безнадеждна любов на сестра Санчес. Навярно затова сега тя изглеждаше по-зле от самия пилот. Мургавото й лице бе посивяло, пълните устни трепереха, от очите й течаха сълзи.
Той протегна ръка, отмести сестрата настрани и се наведе над кушетката. Клиничната картина беше типична — лицето бледо, изпънато, дишането прекъслечно, пулсът ускорен, челото покрито с пот, зениците разширени. Паникьорка, помисли си Велин, не е направила нищо. Без да се обръща, протегна ръка назад.
