Когато бях дете, в празнични дни моята набожна баба ме водеше в храма „Св. Троица“ в Плевен и аз се пленявах от рисунките върху стените. Най-много ми харесваше майката в скута с дете, озарено от светлината на звезда, а наоколо пастири. Баба казваше, че това е детето Иисус, родено с новата Витлеемска звезда, която мъдреците видели, затова дошли за се поклонят… В шестгодишната ми глава стенописът оживяваше с красота и истини, каквито баба ми навярно не подозираше. И други рисунки върху стените виждах, но не разбирах добре. Когато сочех с пръст и питах какво е това, баба казваше да не говоря, да не преча на хората, защото всички богомолци в храма трябва да мълчат, а на момичетата и жените е забранено за говорят! Едва тогава забелязах, че облечените в блестящи дрехи свещеници в олтара наистина са само мъже, те говорят и пеят нещо неразбираемо, но не знаех защо е така.
През 1986 г. бях на 36, когато започнах да пиша романизирана биография за първата българска учителка Анастасия Димитрова, отворила училище за момичета през 1841 г. в епохата на българското възраждане. Тогава с изумление открих, че допреди век и половина на момичетата из Османската империя е било забранено да получават грамотност по светски науки, тъй като девическото просвещение се считало грях; следователно знанията на девойките по свещена история, география, смятане били срамота! После с недоумение съзирах как непросветените хора на Плевен заключили с голям катинар килията на храма „Св. Николай“, където било училището, върху вратата написали, че даскалицата е безбожница! Дори и така, плевенското училище за момичета — отричано, охулвано и събаряно, продължавало да съществува, защото вече мнозина прозирали: майката е най-първа учителка на децата.
Как ще просветлява невръстни чеда, ако тя самата е безбуквена и неграмотна?…
Бях на 46, в края на богословското си образование, когато по нелепа причина се наложи да прекрача прага на олтара във време, когато малката църквица „Св. Николай“ в София беше препълнена с богомолен народ за храмовия празник. Свещеникът четеше молитва за петохлебие в центъра на храма, а клисарят в олтара сгъваше шумящи хартии, които дразнеха присъстващите. Четящият няколко пъти помоли някой от нас да каже на човека в олтара да спре шума, но никой не тръгна.
Тогава отидох до олтарните двери, извиках към възрастния мъж, но той не чуваше. Направих съдбовната крачка, като прекрачих в Светая светих и чух всеобщ възглас на негодувание — жена в олтара пред очите на всички? В първия миг не осъзнах грешката си, но когато един певец от клира ме нарече „Безбожница!“ и ме прогони заради своеволието да вляза в олтара, напуснах бързо с чувство за непреодолима вина.
Възрастна богомолка дори ми предрече, че ако не постя и не се изповядам за греха, до три дни ще умра! Една седмица не посещавах лекциите в богословския факултет заради случая в „Свети Николай“. Грях или не, вече съзнавах, че трябва да се смиря и да приема онова, което в Православната църква се нарича канон — жената няма право да свещенодейства, да проповяда от амвона, да поучава в храма. Толкова! Щом правилото е установено от традициите, трябва да приема, че е необходимо. Но случаят се разчул бързо. Преподавателят по литургика в Богословския факултет съобщи пред всички студенти уж случайно: „Една жена е влязла в олтара на храма «Св. Николай» по време на служба. Може би тя иска да стане епископ?“
Наведох глава и стиснах устни, защото разбирах, че става въпрос за мен. И всички се досетиха за какво непростимо деяние, извършено от мен, става дума. Въздържах мъката си; само отправих очи към стената, където беше иконата на Иисус Христос, и мислех: „Господи, Ти знаеш, че изобщо не искам да стана свещеник или епископ; не искам да влизам в олтара и да говоря в храма. Но нима всичкото притеснение е само защото съм жена?“
В началото на ноември 2005 г. видинският митрополит Дометиан се обади по телефона, за да попита: имам ли възможност и желание да участвам в тържествата по повод празниците на християнското семейство и православната младеж, като пътувам из епархията за срещи в училища, читалища, храмове. Веднага отговорих: „да“! Но като чух препоръката да говоря хем в църковно-православен стил, хем съвременно и актуално, се разколебах — ще се справя ли с доверието?
