на дено — жълта жълтица,
а пък на вечер — полвинка
всекиму — злат кафтан, а на Чавдар „дору два“, както говори песента. Единственото задължение на хайдутите щяло да бъде да преследват разбойниците във вилаета.
Съблазнително предложение! То подействувало на Чавдар, комуто хайдутлукът бил доста поомръзнал. Не било лека работа двайсет години да бродиш из горите като подгонен вълк, да омиташ студената роса по ливадите, да се криеш зиме по кошарите и плевните и все да се ослушваш: няма ли да лавне куче, няма ли да пропукат пушките на еничарска засада. Не му се щяло вече на Чавдара да се взира в очите на всеки: не е ли той предател, да рони от хляба на кокошките, преди да хапне, за да види не е ли отровен от душмани, да спи само с едно око, а другото да играе на четири. А и копнежът за топъл домашен кът ще да е заговорил у него с всичката си сила и Чавдар приел да се „поклони“ на пашата. Приела и дружината. Само Лалуш байрактар се опитал да го разубеди:
— Кому ще оставим сиромасите, ония, дето се опират на хайдушка закрила? — попитал той. — Кой ще усмирява спахиите и вразумява кадиите?
— Та нали пашата затова ме и вика: да закриляме сиромасите — рекъл Чавдар, но сестриникът му не вярвал.
— Аз в пашата не вярвам! — увещавал го той.
— Какво ще направят? — думал Чавдар. — С моята вярна дружина ще накарам, ако потрябва, да потрепери и пашата.
Три дена траяла хайдушката крамола. Ни вода пили, ни хляб яли. Лалчо привлякъл още седмина на своя страна, но седмина срещу три пъти по седемдесет нищо не могли да сторят и верни на своята клетва, трябвало и те да отидат с дружината и вкупом да се поклонят на пашата, „Софиянската“.
Хайдутите слизат на ден Илинден, Всички са облечени в най-новите си дрехи, а оръжието свети на слънцето — излъснато с пепел и оцет. Изпраните бели навуща, опетлани в черни върви, придават на препърлените от жега и вятър хайдути бабаитски изглед. Никой не обръща внимание на Лалча, който върви най-отзад и съжалително и поглежда към гористия гребен на Витоша с прохладните сенки и сигурните им убежища.
Като минават през чифлика на Драгодан Али бей край София, хайдутите хващат хергелето му и се качват на коне. Така пристигат в София, където пашовите хора ги посрещат с музика, теманета и поклони и ги въвеждат незабавно в конака. Само седмина — седмината, които са на един ум с байрактаря — не влизат в конака. Те остават извън, да вардят уж конете на Драгодан Али бей, а всъщност по заръка на Лалча — да пазят незаключени вратите.
В двора на конака пашата заповядва да сложат на хайдутите разкошна трапеза.
… Слуги на паша послушни
сложиха бели трапези,
даваха гозби секакви,
носиха вино червено
и върла бистра ракия…
На дългите ниски софри, застлани с шарени месали, разсичат два печени вола и десетина яловици. На всеки трима дават ведро с вино и тас ракия. Изморените от пътя хайдути не чакат много-много да ги канят и час по час „цалуват“ ведрата. Самият войвода седи коляно до коляно с началника на стражата и се тупат по раменете най-приятелски. Това дава кураж на хайдутите да се веселят както трябва. Но ето че още непривършила трапезата — в двора се втурва един от телохранителите на пашата и обявява на хайдутите, че високият сановник иска да ги види, само че без „пусат“ (оръжие), защото пред паша с „пусат“ се не излиза.
