За някои хора смъртта не беше враг; за тях животът беше по-безмилостен противник. За наркоманите със зачервени клепачи и треперещи ръце, които напускаха бърлогите си само нощем, животът беше мъчително пътешествие, започващо и завършващо с приемането на поредната доза наркотик; пътешествие, което в повечето случаи беше изпълнено с болка и отчаяние, а понякога с ужас.
Беше 2059 година, но човечеството още не беше успяло да премахне язвите на обществото. Болката, отчаянието и ужасът бяха постоянни спътници на бедните и бездомните, които бяха намерили приют в търбуха на Ню Йорк. Огромният град беше затвор за хората с умствени и физически увреждания, отхвърлени от обществото. Разбира се, в тази епоха на технологичен напредък съществуваха различни социални програми. Привържениците на либерализма призоваваха за създаване на приюти за бездомни, предлагащи по-добри условия за живот, на нови училища и болници за бедните, на центрове за обучение и рехабилитация, но не посочваха откъде ще се вземат средствата за съществуването на идеите им. Консерваторите пък с удоволствие съкращаваха бюджетите на вече съществуващите програми, после произнасяха затрогващи речи и възхваляваха високия жизнен стандарт и придобивките на всяко американско семейство.
Все пак имаше приюти за бедняците, които не отблъскваха съсухрената, мършава ръка на Благотворителността. Създадени бяха специални програми за обучение и преквалификация, стига отчаяният безработен да запазеше разума си, опитвайки да преодолее бюрократичната машина, която в повечето случаи прегазваше нещастниците, вместо да ги спаси.
Дори сега, в началото на XXI век, имаше гладуващи деца, жени, които продаваха телата си и мъже, готови да убиват срещу няколко долара.
Въпреки напредъка на обществото човешката природа оставаше непредсказуема като смъртта.
Януари беше тежък месец за онези, които спяха по тротоарите; жестокият студ не можеше да бъде прогонен с помощта на бутилка долнопробен алкохол или на наркотиците. Някои бездомници забравяха гордостта си и търсеха подслон в приютите, където спяха на легла с провиснали пружини и се завиваха с протрити одеяла, а студенти по психология — доброволци, им раздаваха по чиния с рядка супа и филия безвкусен соев хляб. Други оставаха на улицата, защото почти бяха загубили разума си или се страхуваха да не бъдат изместени от „територията“ си. Мнозина се разделяха с живота през тежи ужасяващо студени нощи.
Градът ги беше убил, но никой не смяташе, че смъртта им е била насилствена.
Зазоряваше се, огромният град беше скован от студ. Докато шофираше към центъра, лейтенант Ив Далас нервно барабанеше с пръсти по волана. По принцип в задълженията й не влизаше разследването на смъртта на някакъв бездомник. Това беше работа за „чираците“ в отдел „Убийства“ — събирачите на трупове, които обикаляха районите, обитавани от скитници, и закарваха в моргата мъртъвците, за да бъдат аутопсирани и разпознати от близките им (каквито в повечето случаи липсваха). Работата беше неприятна и „чираците“ бяха хора, които още се надяваха да станат детективи в полицията, или пък вече не вярваха, че ще направят кариера. В подобни случаи не се налагаше присъствието на служител от отдел „Убийства“, освен ако беше очевидно, че смъртта е била насилствена. Детективите се редуваха при изпълняването на това неприятно задължение. Ив мрачно си мислеше, че ако не беше неин ред да дежури, в тази студена утрин още щеше да бъде в топлото легло, в обятията на съпруга си.
— Навярно повикването е от някое изплашено начинаещо ченге, надяващо се да пипне сериен убиец — промърмори Ив.
Пийбоди, която се беше сгушила на седалката до нея, се прозина и изпод око погледна началничката си.
— В такъв случай присъствието ми е абсолютно излишно, лейтенант. Ако ме оставите на автобусната спирка, след десет минути отново ще бъда в леглото си.
— Щом се налага да мръзна и ти ще мръзнеш с мен.
— Думите ви подсказват топлите ви чувства към мен.
Ив се поусмихна, въпреки че изобщо не й беше до смях. Хрумна й, че не познава мъж или жена, на които да разчита повече, отколкото на Пийбоди. Въпреки ранния час униформата на сътрудничката й беше идеално изгладена, металните копчета лъщяха, черните обувки бяха излъскани до блясък. Пийбоди не беше изключителна красавица, имаше квадратно лице, обрамчено от тъмна права коса, но винаги беше спретната и притежаваше неизчерпаема енергия. Дори и сега, когато беше станала преди зазоряване, не изглеждаше сънена — Ив беше сигурна, че може да разчита на помощта й.
