Делото се гледаше в достолепната Съдебна палата на Сан Франциско на Брийънт Стрийт. Сградата, приютила Върховния съд и окръжния затвор, бе отблъскваща — седеметажна, иззидана от четвъртити сиви каменни блокове. Посетителите, пристигащи в съдебната зала, минаваха като през фуния през пунктовете за електронна проверка за оръжие. Горе на третия етаж се намираше Върховният съд. В зала 121, където се гледаха делата за убийства, съдийската маса бе в дъното, с надипленото зад нея американско национално знаме. Наляво от съдийската маса седяха съдебните заседатели, а в центъра имаше две маси, разделени от пътека — едната за прокурора, другата за защитника.
Залата беше претъпкана с репортери и онзи вид зрители, дето ги привличат фаталните катастрофи по шосетата и процесите за убийство. А този беше извънредно зрелищен. Прокурорът Гюс Венабъл сам по себе си представляваше гледка. Той бе плещест, много едър, с посивяла грива и козя брадичка, със светски маниери на плантатор от Юга. Никога не бе ходил на Юг. Имаше занесен вид и мозък на компютър. Отличителен белег зиме и лете бе белият му костюм със старомодна риза с твърда яка.
Алън Пен, защитникът на Пейдж Тейлър, бе пълна противоположност на Венабъл — стегната, енергична акула, с репутация на адвокат, който изкопчва оправдания за клиентите си.
Двамата мъже се бяха изправяли един срещу друг и преди и отношенията им се отличаваха с неволно уважение и абсолютно недоверие. За изненада на Венабъл Алън Пен дойде да разговаря с него една седмица преди започване на процеса.
— Дойдох да ти направя услуга, Гюс.
„Пази се от адвокати, които ти носят дарове.“
— Какво имаш предвид, Алън?
— Виж, какво ще кажеш?… Не съм обсъждал това още с клиентката си, но да предположим… просто да предположим… че ще успея да я убедя да се признае за виновна срещу смекчаване на присъдата и така да спестим на щата разходите по делото.
