Нулев брояч

И се събуди от дрънчене на железни ведра по плочките, влажно съскане на метли и топло женско тяло до неговото.

Стаята приличаше на висока пещера. Голата бяла пластмаса отразяваше звука прекалено ясно; някъде иззад дърдоренето на момичетата в утринта на двора се чуваше плисъкът на прибоя. Чаршафите, събрани между пръстите му, бяха от грубо шамбре, омекнало от безбройните пранета.

Спомняше си слънчевата светлина през широкия отвор на прозорец с тъмни стъкла. Един летищен бар, Пуерто Валарта. Трябваше да измине първите двайсет метра от аероплана с очи, стиснати срещу слънцето. Спомняше си един мъртъв прилеп, сплескан като сухо листо върху бетонната писта.

Спомняше си как се вози в автобус по планински път, ръмженето на двигател с вътрешно горене, предното стъкло, обрамчено с пощенски картички-холограми на сини и розови светци. Беше игнорирал изгледа на стръмнините заради този на сфера от розов луцит и пъргавия танц на живака в сърцевината й. Представляваше ръкохватка, увенчаваща огънатата стоманена пръчка на скоростен лост и малко по-голяма от топка за бейзбол. В средата й имаше свит паяк, издухан от чисто стъкло, наполовина пълен със сребристата течност. Живакът подскачаше и се плъзгаше, когато шофьорът завърташе автобуса по острите завои, люлееше се и трептеше по правите участъци. Ръкохватката беше странна, ръчно изработена, зла; беше там, за да му каже добре дошъл в Мексико.

Между към дузината микрософтчета, които холандецът му беше дал, имаше едно, което даваше ограничено владеене на испански, но във Валарта той го беше изчовъркал иззад лявото си ухо и беше поставил на негово място капачка против прах, прикривайки гнездото и куплунга зад квадратче микропор с телесен цвят. Един от пътниците в задната част на автобуса имаше радио. Някакъв глас периодично прекъсваше тромпетната попмузика, за да произнесе някакво подобие на заклинание, последователности от десетцифрени числа, печелившите номера от националната лотария за днес.