Разбирам, на това стъпало на развитие всяко мислещо същество има нужда от светъл пример. Ето защо жителите на тая планета са го сътворили във въображението си и са ги нарекли „бог“. Това е добре. Спомага за усъвършенствуването им.
Но на мен ми е малко неудобно постоянно да служа за пример.
Когато долетяхме тук и хората на часа ни обявиха за богове, ние опитахме да ги разубедим, но от това произлезе само нова бъркотия — хората веднага измислиха, че старият бог Кронос е свален и властта на Олимп е завзета от нови богове.
Ние отначало приемахме всичко на смях. Даже си устроихме нещо като карнавал, където всеки играеше ролята, съчинена му от човеците.
След това май се увлякохме и … измисленото стана истина.
И така ние нямахме възможност да се върнем на Елисея, заселихме се на Земята и влязохме в общение с жителите й.
Най-близките ни съседи са елините. С тях бяхме в най-тесен допир. А щом децата от смесените бракове между „богове“ и хора ни нарекоха майки и бащи … ние съвсем се размекнахме.
Угаждахме на всевъзможните им желания. Понякога това свършваше катастрофално. Както в случая с моя родственик Хелиос, който изпълни молбата на Фаетон — сина си от смъртна жена. Даде му да управлява ракетата, с която следеше състоянието на планетата. Момчето я разби. Унищожи и себе си, и едно от малкото летателни средства, които ни бяха останали.
И други глупави молби изпълнихме за зло. Но най-голямата ни глупост бе, че се намесихме в Троянската война.
Ние, боговете, се разединихме и се принизихме дотам, че се бихме заедно с простосмъртните.
Аз бях на страната на троянците. Намирах, че са жертва на завоевателна война. Богоравният певец Омир възпя много от подвизите ми. Например чудесна е сцената, в която аз тръгвам пред Хектор срещу ахейците „с облак покрил раменете си, носещ опасна егида, бурна, искряща и цяла космата, която всява всред смъртните бягство“…
Тогава ахейците намериха убежище чак до своите кораби гладки.
И още колко пъти обръщах щастието на боя в полза троянците…
Те ми се отплащаха. Колеха в моя чест тлъсти юници изгаряха бутове, двойно обвити в тлъстина, а останалото го опичаха и изяждаха, като обилно го поливаха с вино.
Какво вино имаше Троя! И троянци се подкрепяха, подкрепяха с вино…
Но ето меднохитонните ахейци се отчаяха, отказаха да воюват и отплаваха с техните кораби черни.
Даже в знак на мир оставиха пред Троя дървен кон, а привидният изменник измежду ахейците Синон съобщи на троянците, че конят е дар за Атина Палада. Влезе ли той в Троя, няма от какво да се боят конеборците троянци — градът завинаги ще бъде запазен от врагове.
Троянците повярваха и вкараха данайския дар в града.
През нощта от коня наизлязоха скритите в него герои, начело с Одисеи, отвориха портите на града и… настъпи последният ден на великата Троя.
И аз, огорчен и печален, изоставих моите любимци и се въззех на Олимп.
Викаха ме в скръбта си троянците, молеха: ме с ридания, питаха защо Феб-Аполон ги е изоставил…Не им отвърнах. Безполезно е да водиш разговор с хора, които сами поканиха Гибелта в своя град. Защото не от скудоумие и самоувереност пострадаха троянци, а от виното, що се изля в чест на победата.
И тая нощ в града нямаше ни един трезвен троянец.
Напразни бяха опитите ми да будя спящи от преливане войски.
И излезе, че аз, страшният и неукротимият, бях по-беден не от високотронния Зевс, не от всесилната му щерка — мъдрата Атина, нито от земетръсеца Посейдон, а от пияния веселяк Дионисий — бога на лозите и виното.
И преживях велик срам, затова се потрудих да не узнаят потомците истината за падането на Троя. Вдъхнових сляп човек да възпее подвизите на героите, та никой да не го вини в изопачаване на очевидното.
И векове привържениците на Илион хулят хитроумния цар Одисей, без да се сетят, че коварство прояви не той, а Дионисий.
А аз и досега се чувствувам унизен. И когато на пир боговете ме помолят да взема звънка лира и да изпея хвалебна песен, аз навеждам глава и вместо:
„А боговете седяха на златния под при Кронида
и си говореха. Хеба нектар им поднасяше сръчно.
Весело те си подаваха златните чаши взаимно,
гледайки често надолу свещения град на троянци…“
