ПРОЛОГ
11 октомври, 1978 г.
— О, Боже! — изпъшка Мери Милман и стисна чаршафите с две ръце. Болката в долната част на корема и започваше отново, разпространявайки се бързо в слабините и кръста и като стрела от нажежена стомана. — Дайте ми нещо за болката! Моля ви! Не мога да го изтърпя! — извика тя.
— Мери, справяш се чудесно — произнесе спокойно доктор Стедман. — Само продължавай да дишаш дълбоко. — И той си сложи гумените ръкавици.
— Не издържам повече — извика тя дрезгаво и се обърна на другата страна, но това не и донесе никакво облекчение. С всяка секунда болката се засилваше. Тя задържа дъха си и инстинктивно стегна всичките си мускули.
— Мери! — Гласът на доктор Стедман прозвуча строго, докато хващаше ръката и. — Не бързай! Не мога да направя нищо, докато нямаш достатъчно разкритие. Това може да нарани бебето!
Младата жена отвори очи и се опита да отпусне тялото си. Дъхът и излезе като измъчено стенание.
— Не мога да направя нищо — изхленчи тя през сълзи. — Моля ви, не издържам. Помогнете ми! — Думите и се изгубиха в последвалия вик.
Мери Милман беше двайсет и две годишна секретарка, която работеше в един магазин в центъра на Детройт. Когато беше видяла обявата за износваща майка, идеята за парите, които щеше да получи, и се бе сторила като неочакван късмет — идеален начин най-сетне да изплати безкрайните дългове, направени през дългото боледуване на майка и. Но тъй като не беше забременявала, нито пък бе гледала някога раждане, освен по филмите, тя нямаше и най-отдалечена представа какво и предстои. В този момент не можеше да мисли за трийсетте хиляди долара, които щеше да получи, когато всичко свършеше, цифра много по-голяма от действащото възнаграждение за износване на бебе в Мичиган, единственият щат, където можеше да се осиновява дете преди раждането. Тя си помисли, че ще умре.
Болката достигна максимума и остана там. В промеждутъка Мери успя няколко пъти да си поеме дъх.
— Имам нужда от инжекция против болката — произнесе тя с известна трудност. Устата и беше суха.
— Вече ви направихме две — отвърна доктор Стедман. Вниманието му бе заето от това да свали ръкавиците и да ги замени с нов, стерилен чифт.
— Не ги усещам — простена Мери.
— Може би не когато контракцията е най-силна, но само преди няколко минути вие спяхте.
— Спала съм? — Мери погледна за потвърждение Марша Франк, жената, която щеше да осинови бебето и която нежно бършеше челото и със студена, влажна кърпа. Марша кимна. Усмивката и беше сърдечна и съчувстваща. Мери я харесваше и и беше благодарна, че беше настояла да присъства на раждането. Семейство Франк бяха поставили това като условие в договора, въпреки, че Мери не беше особено въодушевена бъдещият баща да присъства, тъй като непрекъснато и даваше нареждания.
— Не забравяйте, че у бебето отиват всички лекарства, които вие пиете — произнесе той сега остро. — Не можем да излагаме на риск живота му единствено за да облекчим болката ви.
Д-р Стедман хвърли на Виктор Франк бърз поглед. Мъжът беше на ръба на нервите си. Според д-р Стедман Франк беше възможно най-лошият бъдещ родител, който той някога бе виждал в родилната зала. Най-удивителното беше, че самият Франк бе лекар и имаше акушерска практика, преди да започне да се занимава с изследователска работа. При такъв опит това определено не го показваше по най-добрия начин. Една дълга въздишка отново върна вниманието на доктора към Мери.
