Изпитанието на близнаците [bg]

Чукът на Боговете

Острият тръбен звук проряза есенния въздух като парче студена стомана, предвещаващо гибел и кръвопролития. Армията на джуджетата от Торбардин нахлу в Равнините на Дергот и се устреми към своя враг — собствените си роднини. Вековете на омраза и взаимно неразбиране между хълмистите джуджета и техните братовчеди от планините щяха да облеят в алено равнините през този ден. Победата вече не бе от значение — смисълът ѝ се беше изгубил, а и едва ли някой го търсеше. И двете страни преследваха отмъщение за дела, извършени от деди и прадеди, от мъртъвци, живели и умрели още преди векове. Убийство в името на отдавна забравена кауза — ето какво беше Войната между джуджетата.

Верен на дадената дума и Карас, героят на джуджетата, се биеше в името на своя Крал на Планината. Брадата му бе гладко избръсната заради срама, че трябва да вдига оръжие срещу собствения си род. И макар да се сражаваше в авангарда на армията, Карас ридаеше горчиво всеки път, когато под ударите му падаше поредната жертва. Някъде по това време джуджето най-сетне бе започнало да разбира, че думата победа по някакъв извратен начин е започнала да придобива смисъл на пълно самоунищожение. Пред очите му знамената и на двете страни падаха, потъпкани и забравени, изгубени сред кръвта и унищожителната червена вълна на лудостта и унищожението, поглъщаща армиите им. А когато осъзна, че независимо от това кой ще надделее, все пак победител няма да има, Карас захвърли своя Чук — чукът, изкован с помощта на Реоркс, богът на джуджетата — и напусна бойното поле.

В този момент мнозина извикаха "страхливец". Дори да ги бе чул обаче, той не им обърна внимание. В сърцето си джуджето знаеше много по-добре от всеки друг колко струва в действителност. Като избърса горчивите си сълзи и изми кръвта, полепнала по ръцете му, Карас потърси сред труповете на убитите двамата възлюблени синове на крал Дънкан, след което ги натовари на един кон и се отправи обратно към Торбардин.

Докато се отдалечаваше, зад гърба му продължаваха да се чуват дрезгавите викове на умиращите, крясъците, призоваващи към отмъщение и звънтенето на стоманата. Той не погледна назад. Имаше чувството, че така или иначе ще му се налага да чува този звук до края на дните си.

Героят на джуджетата тъкмо навлизаше сред първите хълмове на планините Каролис, когато до ушите му достигна зловещ тътен, който накара коня под него да заиграе нервно. Карас дръпна юздите и се опита да успокои животното. Огледа се объркано. Какво беше това? Не бе звукът на войната. Всъщност не можеше да се сети за нищо, което би могло да го предизвика.

Джуджето накара коня да се обърне и погледна назад. Идваше някъде оттам, от мястото, където дори в този миг народът му продължаваше да се избива в името на криворазбраната справедливост. Постепенно тътенът се усили, за да се превърне в притъпен грохот, който като че ли заплашваше да връхлети целия свят. Стори му се, че едва ли не може да види този странен звук, докато приближаваше към него все повече и повече. Карас потръпна и сведе глава, тъкмо когато заплашителният рев се изтърколи още по-близо и изпълни Равнините в ниското.

"Това е Реоркс — помисли си той мрачно и ужасено. — Това е гласът на неговия гняв. Обречени сме."