Решаваща улика

13 август

Кий Уест

Скъпи М,

Изминаха тридесет дни на еднообразна смяна на сенките със слънчевите цветове и промени във ветровете. Мисля прекалено много и не мечтая.

Прекарвам повечето следобеди при Луи. Седя на верандата, пиша и гледам към морето. Водата е изумруденозелена, с мозайка от слънчеви лъчи, а към дълбочините променя цвета си на тъмносиньо. Небето е безкрайно, пухкавите бели облаци се движат като дим. Постоянният бриз заглушава виковете на къпещите се и шума на лодките, които акостират точно зад рифа. Верандата е покрита и когато внезапно започне буря, както често става следобед, аз си седя на масата, долавям уханието на дъжда и гледам как накъдря водата — като козина, сресана на обратната страна. Понякога вали силно, а слънцето грее в същото време.

Никой не ме безпокои. Вече съм част от семейството на ресторанта като Зулу — черният лабрадор, който преследва фризбита и улични котки, дошли да си изпросят малко остатъци. Четирикраките протежета на Луи се хранят по-добре от някои хора. Приятно е да наблюдаваш нежното отношение на света към неговите създания. Не мога да се оплача от дните си.

Нощите са тези, от които се ужасявам.

Мислите ми изпълзяват от тъмните си скривалища и простират зловещите си мрежи около мен. Тогава аз се хвърлям към претъпканите улици на стария град, привлечена от шумните барове като пеперуда от светлината. Уолт и П. Дж. са превърнали нощните ми навици в изкуство. Уолт се връща в квартирата първи, на здрачаване, защото тогава замира бижутерският му бизнес на площад „Малъри“. Отваряме си по бира и чакаме П. Дж. После тръгваме от бар на бар. Обикновено приключваме в „Мокрия Джо“. Станахме неразделни. Надявам се, че те двамата винаги ще бъдат неразделни. Любовта им вече не ми изглежда странна. Нищо не ме тормози, освен смъртта, която постоянно виждам.