Лъвът, Вещицата и дрешникът

В първата вечер, щом децата казаха лека нощ на професора и се качиха на втория етаж, момчетата отидоха в спалнята на момичетата, за да си говорят.

— Тук е страхотно! — каза Питър. — Това старче ще ни остави да правим каквото си искаме.

— Струва ми се, че е симпатичен дядо — каза Сюзан.

— О, престанете! — уморено се сопна Едмънд, макар да се преструваше на бодър. — Не говорете така!

— Как? — обърна се към него Сюзан. — Всъщност струва ми се, че е време да си лягаш.

— Опитваш се да подражаваш на мама — каза Едмънд. — А ти от къде на къде ще ми нареждаш да си лягам? Лягай си ти!

— А не е ли най-добре всички да си лягаме? — предложи Луси. — Ако разберат, че сме се събрали тук да си говорим, ще има да ни трият сол на главата.

— Грешиш — каза Питър. — В къща като тази едва ли някой го е грижа какво правим. При това не могат да ни чуят, защото оттук до столовата има около десетина минути път.

— Какъв е този шум? — внезапно извика Луси.

Тя никога не бе попадала в толкова голяма къща и от мисълта за дългите коридори и многото врати, водещи в празни стаи, я побиваха тръпки.

— Това е птица, глупачке! — каза Едмънд.

— Бухал — добави Питър. — Това място навярно е много удобно за птици. Отивам да спя. Предлагам да оставим разузнаването за утре. От такова място може всичко да се очаква! Видяхте ли онези планини, край които минахме, докато пътувахме насам? А горите? Сигурно има и орли. Възможно е да има елени или ястреби.

— И язовци — допълни Луси.

— И лисици — каза след нея Едмънд.

— И зайци — добави Сюзан.

Но на другата сутрин валеше толкова силно, че през прозорците не се виждаха нито планините, нито горите, нито дори поточето в градината.

— Ами да, сега пък ще вали — възмути се Едмънд.

Децата бяха закусили заедно с професора и се качиха в дълга ниска стая с четири прозореца, които два по два гледаха в различни посоки.

— Стига си мърморил, Едмънд! — каза Сюзан. — Бас държа, че до един час дъждът ще спре! А дотогава няма да скучаем. Тук има радио и много книги…

— Това не е за мен — обясни Питър. — Аз ще поразгледам къщата…

Всички решиха да тръгнат с него и това бе началото на приключението. Тази къща изглеждаше необятна и пълна с подозрителни неща. Както предполагаха, първите няколко врати водеха към необитаеми стаи. Много скоро откриха дълго помещение, пълно с картини, в което имаше дори метална ризница. Следващата стая беше цялата в зелено. Там пък видяха арфа. Продължиха по три стъпала надолу и пет стъпала нагоре и минаха през нещо като холче с врата към балкона. Следваше поредица от преходни стаи, пълни с книги. Повечето от тях бяха много стари, а някои — по-големи и от библията. Скоро след това надникнаха в съвсем празна стая, където имаше само голям дрешник от ония с огледало на вратата. Освен дрешника единственото, което откриха в стаята, бе умряла конска муха на перваза на прозореца.

— Тук няма нищо — извика Питър и децата излязоха от стаята.