Пътешествието може да бъде и дълго, и кратко, но трябва да започне оттам, където се намираш.
Бях на осемдесет години и се занимавах с право вече петдесет и три, когато ми се наложи да предприема одисея, променила живота ми завинаги.
Седях зад огромното си махагоново бюро на последния етаж на внушителна сграда в най-добрия квартал на Бостън, където се намираше офисът ми. На месинговата табела в мраморното фоайе пишеше „Хамилтън, Хамилтън и Хамилтън“. От тях аз съм първият Хамилтън — Теодор Дж. Хамилтън, ако трябва да сме точни. Останалите двама от табелата са моят син и моят внук.
Не мога да кажа, че сме най-престижната правна кантора в цял Бостън, защото би било нескромно, но ако го каже някой друг, няма да възразя.
Докато се наслаждавах на атмосферата в просторния ми старинен кабинет, размишлявах колко далеч съм стигнал, откакто завърших право. Обичах да гледам моята „стена на славата“, на която имаше мои снимки с последните петима президенти на САЩ, както и с други важни личности.
Хвърлих поглед към голямата, натъпкана с книги библиотека, дебелия ориенталски килим и класическата кожена мебел. Доставяше ми удоволствие да се наслаждавам на добре познатата обстановка, но блаженството ми бе прекъснато от телефона на бюрото. Чух успокояващия глас на Маргарет Хейстингс.
— Сър — каза тя, — може ли да поговорим очи в очи?
Работех с нея вече четиридесет години и знаех, че този тон е запазен само за изключително сериозни или тържествени ситуации.
— Да, заповядайте — отвърнах веднага.
Госпожица Хейстингс влезе на момента, затвори вратата зад себе си и седна срещу мен, от другата страна бюрото. Не носеше нито календар, нито писма, нито някакви документи. Докато се опитвах да си спомня кога за последен път Маргарет бе влизала в моето убежище, без да носи нищо, тя съобщи без заобикалки:
— Господин Хамилтън, току-що е починал Ред Стивънс.
Когато си доживял до осемдесет, би трябвало да си свикнал със загубата на приятели и роднини. Но понякога новината те удря по-зле от друг път. Специално тази ме разтърси до основи. Освен всички емоции и спомени, които нахлуха в главата ми, аз бързо осъзнах, че ще трябва да изпълня и това, което Ред очакваше от мен — тоест да изпълня и професионалните си задължения.
Насочих мислите си към това и казах на госпожица Хейстингс:
— Ще трябва да се свържем с всички роднини, корпоративни бордове и компании, включени в завещанието и да се подготвим, доколкото е възможно, да овладеем медийния цирк, който ще избухне всеки момент.
Госпожица Хейстингс стана и каза:
— Ще се заема с всичко.
Тя се запъти бързо към вратата, но спря за миг. След неловка пауза, по време на която осъзнах, че двамата с Маргарет Хейстингс преминаваме границата между професионалното и личното, тя промълви:
