Завоевателят

1.

Бурята ръмжеше над Каракорум, дъждът плющеше в мрака и се стичаше на поточета по улици и алеи. Хиляди овце се бяха скупчили в кошарите извън дебелите градски стени. Маста в руната им ги предпазваше от дъжда, но не бяха извеждани на паша и гладът ги караше да блеят тъжно една на друга. От време на време някоя се качваше тъпоумно на някоя от другарките си, като образуваха хълмче от ритащи крака и облещени очи, преди да се разпаднат на гърчеща се маса.

Ханският дворец беше осветен с лампи, които пращяха и съскаха по външните стени и портите. Вътре дъждът се чуваше като глух рев, който ту се усилваше, ту затихваше и скриваше като с плътна завеса вътрешната галерия. Слугите се взираха към дворове и градини, погълнати от немия унес, който можеше да донесе единствено пороят. Стояха на групички, вонящи на мокра вълна и коприна, зарязали задълженията си, докато бурята премине.

Звукът от дъжда просто засилваше раздразнението на Гуюк, досущ като някой, който тананика наоколо и ти пречи да мислиш. Той наля внимателно вино на госта си и се дръпна от отворения прозорец, чийто каменен перваз вече бе потъмнял от водата. Мъжът, който беше дошъл по негово искане, оглеждаше нервно залата за аудиенции. Гуюк предполагаше, че размерите й ще предизвикат страхопочитание у всеки, свикнал с ниските гери от степите. Спомни си своята първа нощ в притихналия дворец, потиснат от мисълта, че цялата тази маса камък и керемиди със сигурност ще се изсипе отгоре му и ще го смаже. Сега се подсмиваше на подобни образи, но забеляза как погледът на госта час по час се стрелка към тавана. Гуюк се усмихна. Баща му Угедай беше имал наистина велики мечти, когато създаваше Каракорум.

Мисълта накара устните му да се свият в тънка линия. Той остави каменната кана с вино и се върна при госта си. На баща му не се беше налагало да ухажва принцовете на държавата, да подкупва, умолява и заплашва само за да получи титлата, която си беше негова по право.

— Опитай това, Охир — каза Гуюк и подаде на братовчед си едната чаша. — По-меко е от айрага.

Мъчеше се да се държи приятелски с човек, когото почти не познаваше. Охир обаче беше един от стотината племенници и внуци на хана — онези, с чиято подкрепа Гуюк трябваше да разполага. Хаджиун, бащата на Охир, беше голямо име, военачалник, чиято памет все още се тачеше.

Охир прояви любезността да пие без никакво колебание, изпразни чашата на две големи глътки и се оригна.

— Като вода е — каза той, но подаде чашата си за още.

Усмивката на Гуюк замръзна. Един от другарите му се изправи мълчаливо, донесе каната и напълни двете чаши. Гуюк се настани на дългия диван срещу Охир, като полагаше сериозни усилия да се отпусне и да бъде любезен.

— Сигурен съм, че нямаш представа защо те поканих тази вечер, Охир — рече той. — Ти си от добро семейство, с влияние. Бях на погребението на баща ти в планините.

Охир се наведе напред, както седеше. Трудно му бе да скрие интереса си.

— Щеше да съжалява, че не е видял земите, до които стигна ти — рече той. — Аз не… не го познавах добре. Имаше много синове. Но знам, че искаше да участва във Великия поход на запад със Субодай. Смъртта му е ужасна загуба.